Обърках думите... не спрях да дишам -
с Луната даже поделих си зов,
но така е щом отблизо те обичам -
за обич - лесно, трудно - за живот...!

Потърсих смисъла - попаднах в тишината,
очите ти блестяха със елмаз
и запелтечи думата, но чувството в душата
доби посока - към наивното ми Аз...

А ти попита - защо аз толкоз се страхувам,
не виждам ли молбата в твоите очи,
че толкова съм, аз, ах, толкова съм хубав
за устни, във които често поривът мълчи.

Несвикнали да сме щастливи -
се втурнаха душите ни - като два магнита
и затанцуваха в незрими криви,
забравили ни през очите да надничат.

Безлунна си в очите ми, но май изстрадах
вече и последния си тъжен стих,
знаеш, че обичах, извисявах се, пропадах -
знаеш го без думи - от очи,

но думите не са необходими,
ти виждаш болката, срама преди дори и аз
от тях да изрисувам във очите рими,
които да размътят бистрото на твоя глас

и непреклонни сипем щастие по пътеки,
запълваме в душите и в живота празноти
с обич, вярност, страст и споделени интереси
докато ревностен и пренебрегнат сънят ни раздели!