Неродени грехове...
Притча за сладостни нам възприятия,
вселени от сребро, изливащи се в мен,
безверни, уж непорочни зачатия
ме тласкат към свят по-студен.
Парещ восък от високо пада на корема ми,
там девет месеца дерзае моето дете,
неродено, но плачещо в мислите,
два живота на гръб то тъче.
Незаченато още, велик е наследник...
отпил от виното, моите дрехи пропило.
Преродих се, водата превърна се в ледник,
обагрен от кърваво мътно мастило.
Търся грехове, отлежали ,в косите си,
горят ме две изпепеляващи очи,
цял живот с тях ще ме гори и детето ми -
тонове мъка за в бъдещи дни.
На фатална възраст бездомница, скитам,
майчин инстинкт възбужда гневни слова,
обречена, един-единствен вълк обичам,
отдавам себе си на прокълнатата земя!
***
Сама, разперила ръце, потъпквам орисията.
Студ пребива посивелите ми пясъчни коси.
Като изсъхнал роб боготворя те в пустинята,
където единствена капка вода си ми ти!
...Отнесено на крилата на нямото бъдеще, кърви сърцето ми, разкъсано от остри вълчи зъби...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Йоанна Маринова Всички права запазени
