Неродени грехове...
Притча за сладостни нам възприятия,
вселени от сребро, изливащи се в мен,
безверни, уж непорочни зачатия
ме тласкат към свят по-студен.
Парещ восък от високо пада на корема ми,
там девет месеца дерзае моето дете,
неродено, но плачещо в мислите,
два живота на гръб то тъче.
Незаченато още, велик е наследник...
отпил от виното, моите дрехи пропило.
Преродих се, водата превърна се в ледник,
обагрен от кърваво мътно мастило.
Търся грехове, отлежали ,в косите си,
горят ме две изпепеляващи очи,
цял живот с тях ще ме гори и детето ми -
тонове мъка за в бъдещи дни.
На фатална възраст бездомница, скитам,
майчин инстинкт възбужда гневни слова,
обречена, един-единствен вълк обичам,
отдавам себе си на прокълнатата земя!
***
Сама, разперила ръце, потъпквам орисията.
Студ пребива посивелите ми пясъчни коси.
Като изсъхнал роб боготворя те в пустинята,
където единствена капка вода си ми ти!
...Отнесено на крилата на нямото бъдеще, кърви сърцето ми, разкъсано от остри вълчи зъби...
© Йоанна Маринова All rights reserved.
