Неусетно
Понякога се спирам в твоята ранимост –
карфица в неугасващия тъжен залез.
Тогава няма как да бъда предвидима,
дали ще топля с огън и дали ще паря.
Понякога не връзвам скъсаните нишки
от страх, че вече няма да получа възел
и скривам надълбоко своите въздишки,
не виждам как и колко ли присъди пръскам.
Понякога не мога да подреждам мислите,
оставям ги – едни разхвърлени кончета,
а после теб сред тях да търсиш истини
и не разбирам, че не стават за пътека.
Понякога не овладявам слабостта си,
а силата е тази, дето ясно вижда.
И влизам във гнева от гордост неугаснал,
без да държа това, което се изнизва.
Понякога така превръща се в това,
което ражда само нашите мълчания
и сини щрихи драснати върху мълва,
от неусетно избуели разстояния.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ани Монева Всички права запазени
...
