Н и е                     

                                        І

През Втората Световна сме родени.

Малко преди. По  време. Малко след.

Това сме НИЕ, като поколение.

Военно - временни по светоглед.

Почти не помним нищо от войната.

Отгледаха ни с хляб и лук, и сол.

Дошли сме на света, точно когато

народът ни е бил и бос, и гол.

С безплодна нива и дръглива крава

или с купони от фабричен стол,

така се грижеха за нас тогава.

На труд да свикнем, не на произвол.

Преди да се научим  как  да  пишем,

даже преди да можем да четем,

ни  беше  обяснено еднолично -

щом не работим, няма  да  ядем.

Това  далечно, босоного  детство

Все още  си  припомняме  с  печал.

И уличния  прах  като  наследство,

и битките -  квартал  срещу  квартал.

Корави ни излязоха  главите -

и днес се  виждат  белези по тях.

Това ни е останало - следите

От някой камък или  дребен  грях.

И някаква все още детска дързост,

която все пак сме запазили.

За всеки случай, ако  ни  омръзне

живота  ни  да  бъде  даденост.

Разправяха, че  сме  били надежда.

Най-младата  опора на властта.

Че бъдещето в нас ще се оглежда,

ще се  превърне  в  сбъдната  мечта.

Че имаме си втора майка родна,

загрижена за нашия  успех.

Над нас ще бди звездата пътеводна,

обичаната, мъдра  БКП.

Да  бъдем благодарни  на  борците,

които ни дариха  свобода.

От  днес  нататък - НИЕ -  сме творците

и  трябва да  създаваме  блага.

Завършилите  горски  факултети

заеха  ръководните  кресла

и в името народно се заклеха

да претворят идеите в дела.

Направиха ни смели пионери

с  парола - поздрав  - "Винаги  готов!"

С  червени  връзки върху  ризи  бели

и  вожд  учител - Георги  Димитров.

Прибраха ни единствената  крава

във  общо  стадо  вече  да  пасе.

И  се  превърна  нашата  държава

от  трето  царство, във  ТКЗС.

Това  не  стигна.  Трябваше  да  има

във  всяко  село - фабрика, завод.

И  всички  да  се  чувстваме  щастливи,

с  работническо-селски  произход.

Започна  се  с Хаинбоаз и  Перник.

С  Марица - изток  и  Димитровград.

Тогава  младежта  не  беше  термин.

Тя  вярваше, че прави собствен свят. 

Тогава  НИЕ  бяхме  комсомолци. 

Пак крачехме напред. И пак под строй.

Обгрижваха ни дълго и с упорство,

за  да  забравим  думичката - МОЙ.

АЗ - вече  беше забранена  дума.

Социализъм - значи  колектив.

Не може  АЗ-ът да просъществува,

от  миналото бил е рецидив.

Сега  във  всичко  трябва  да  сме  НИЕ.

И  никакво  единствено  число.

Един  зад  друг  не бива  да  се  крием,

щом  път  градим  към  ново  общество.

НИЕ  ще  носим  обща  отговорност.

НИЕ  ще  бъдем - всички  за  един. 

НИЕ  ще  станем  новата им гордост.

НИЕ  - света в  мечта  ще  претворим...

                              ІІ

Другарите  нареждаха отгоре,

защото те работеха по план.

Те искаха да бъдем неуморни.

Марксистко племе с болшевишки  плам.

И НИЕ трябваше  да  пеем в хора.

Един - за  всички. Всичките - за тях.

Еднопартиен да е кръгозора.

И многоличен  вътрешният  страх.

От  чуждата  култура  да  се  пазим.

От  запад  само  идвали  злини.

И Бийтълс  даже  трябваше да  мразим,

а  Фройд да възприемем за циник.

Кандински  бил  дебилен до абстрактност,

а Солженицин - десидент  и  луд.

Стайнбек, като не бил против  войната,

веднага спряха преводите му.

Но НИЕ все пак тайно ги четяхме,

това за нас си беше чист разкош.

И неуморно копчето въртяхме

да хванем "Лаксемберг" след полунощ.

Опазихме се да не бъдем стадо.

Кой как можа, запази  свойто  АЗ.

Изгря, но угасиха Георги Марков -

показа  му  ДС  какво  е  власт.

Показа и на нас какво е всъщност

интарзия на  мит във илюзорност.

Народна  диктатура. Тя  ни  втръсна

с  почти  антинародния  си  корен.

И  с  неподправен, истински  цинизъм,

изправиха ни нагло до стената.

Изчезна идеалът комунизъм. 

Соц-диктатура сочеше  цената

на  нашето  мълчание  послушно,

за  да  си  има  всеки  има  досие.

Какво си казал. На кого подшушнал.

С  коя си спал.  И с кой си исие.

Целувахме се скришом по ъглите

защото любовта била порок.

Нарочно не подстригвахме косите...

Другарите  изпадаха  във  шок

от  дългокоси своенравни  люде,

показващи  характер  и  лице.

За  тях  откриха  лагери  по  Дунав -

да  ги  приучат  на  закон  и  ред.

Не  бива  да  остават  непригодни,

за  бъдещото  ново  общество. 

Там  нови  хора  майката  природа, 

ще  ги  направи  с  труд  по  същество.

Не можеше и тесни панталони 

да носим  със  обувки - "трендафор".

Изключваха  те  в  миг  от  комсомола,

защото  си  за  младежта - позор. 

Когато  бе  на  мода  минижупа,

веднага  спуснаха  забраната.

Как  комсомолка  ще  показва  дупе?

Полите - дълги!  Под  коляното!

Която хванат  с  късата  поличка,

бе  вече  с  подпечатано  бедро.

На място порицана.  Там - пред  всички,

съставяха  веднага  протокол.

А  панталона тесен  на  мъжете 

разцепваха  по  шевовете  му.

Петнайсет дена  после  в  МВР-то,

печеха  тухли.  Ринеха  боклук.

Щом  пеехме  по  улиците  песни -

съдеха  за  дребно  хулиганство.

Да  можем  да  мълчим  не  беше  лесно...

Но - учехме  се.  Във  това  бе  шансът.

Докарвахме  я  някак  до  матура,

с отличен  да  я  вземехме - уви.

Връзкарят - бе  готов  със  синекура.

Редовният - го  вземаха  войник.

ІІІ

От  тук нататък почваше  борбата.

Дотук  бе  всичко, като  на  игра.

Кой  бил  в  учком... Отряден  председател.

Кой  бил  е  комсомолски  секретар...

На  кой  баща  му  бил  е  партизанин,

на  кой  пък  друг - политзатворник  бил.

Някой  в  родата  псувал  чичко  Сталин,

а  вуйчото на  трети - жито  крил.

Отвсякъде  борци  против  фашизма,

Посипаха  се. Взе  да  става  страшно.

Те  искаха  заслугите  си  мигом,

дори  и  след смъртта им да се плащат.

Каква  излезе  тя?  Каква  излезе?

Всеки  от  нас  си  имал биограф.

Ако  поискаш  в  институт  да  влезеш

Във  атестата  имаш  гаф  след  гаф.

Излиза, че  докладвано е  всичко,

без  никакви  задръжки и без свян.

Кога  си  се  натискал  с  ученичка,

кога  си  трезвен  и  кога - пиян.

Там  пишат  даже  за  какво  си  мислил.

Дали си се оплаквал от властта.

Или пък  как спонтанно и пред всички,

си вършил  неприемливи  неща.

Да - там - в  характеристиката  пише,

Дали  те  препоръчват,  или  не.

Не  си  ли  им  угоден - няма  висше.

Ще  бъде  чудо, ако  си  приет.

Отгде  да  знам, че  обществото  гледа

и  стъпките  ми  ревностно  следи.

В  действителност  то  почва  от  съседа,

но  стига  управленчески  среди.

Виж, работа  пък - колкото  си  искаш.

Където  искаш, щом  не  те  мързи.

КРЕМИКОВЦИ  раздаваше  на  всички

и жителство, и  трипер, и  пари.

То чистеше  петна  от  атестати.

В завода  роден станахме  мъже.

Градяхме  всъщност  символ  на  страната,

събрани  там  от  кол  и  от  въже.

Как символично  всичко  бе  тогава. 

И  вестниците  пишеха  така.

Обвеяни  от  трудовата  слава

се  мъчехме  да  стъпим  на  крака.

Растяхме  заедно  със  комбината.

Умора  трупахме  и  трудов  стаж;

Социализма  ни  излезе  златен -

Оказа  се, че  просто  е  мираж.

Все  пак  едни  успяха  да  запишат

с  прехваления  трудов  атестат.

Завършили  жадуваното  висше

те  искаха  света  да  променят.

Че  знания  били  сме  придобили,

светът  въобще  не  беше  впечатлен.

И  като  членове  на  колектива -

без  уговорки  той  ни  възприе.

Но  колектива  има  ръководство,

а  в  него - куп  заслужили  мъже.

Отдавна  те  били  приели  поста.

Удостоени.  Със  приоритет...

Те  ти  възлагат  като  разработки,

проблемите на  своя  собствен  план.

Ти пишеш, смяташ.  Ти се потиш.

Поемаш отговорности  и  срам.

Страхуваш  се  да  не  изпуснеш  срока,

да приведеш  труда в научен  вид.

Стараеш  се  във  всичко  да  си  точен.

Да  те  примат като  ерудит...

Оценката се прави  мигновено

с  потупване  небрежно по гърба.

И с друга тема те  умът  ти  емват.

И пак  надежди празни  след  това...

Но не след  дълго твои разработки

ги  виждаш като чужд научен  труд.

Друг  защитава  степен с  титла - ДОКТОР,

а  ти - дивееш;  правят  те  на  луд.

Оказва се, че  ти  си  много  малък

все  още  за  научния  съвет.

И  безпартиен  бил  си!  Колко  жалко!

Но  времето все  още  е  пред  теб.

А после ти задават и въпроса

защо не си се сетил досега.

Колегите партийни  книжки носят

и те сами не помнят откога.

Пред теб ще има пак перспектива,

щом те приемат  за партиен  член.

Но... като  малък си пикал накриво.

Почакай малко. Все  ще  дойде  ден.

Но тоя  ден пак  не дойде  навреме.

Дойдоха  други, по-усилни  дни.

Нали  човек  все  някога  се  жени.

Трябва  му  дом.  Дете ще се роди.

                                 ІV

Животът  те  повлича.  Неусетно,

Намества те  във  своето  русло.

Докато  се  обърнеш, и детето

без  да  те  чака, вече  е  дошло. 

И  сякаш  всичко  почва  от  начало.

Пак  грижи  ежедневни, пак  борби.

Че  детски  ясли  нямало  в  квартала

засяга  теб. Кой  друг ще го боли?

Кой  друг ще става вместо теб по-рано?

В  транспорт  обществен, кой  да  вярва, кой?

И  как  да  обясниш, че  закъсняваш

на  ватмана,  постъпил след  запой.

Той  кара бавно старата мотриса,

загрижен силно за децата  ти.

Ти сам  си си  виновен. Ти кандисваш

да ти отрежат от заплатата.

Защото  дисциплината е всичко.

И  ако  почнат  всички  като  теб

да  закъсняват  по  причини  лични,

ще се  забави  маршът  ни  напред.

И после как ще стигнем  хоризонта

на най-хуманния обществен строй.

При  който  всички  ще  сме  равни, в  който

трудът ти ще е песен, ти - герой.

Но май не ни се пееше изглежда

и знаехме какво е хоризонт.

Още  една  измислена  надежда.

Още  един  безсмислен  трудов  фронт.

Заплатата е  малка.  Непрестижна.

А  разходите - много.  И  растат.

Чедата  ни  са  толкова  безгрижни,

колкото  ние  грижим  се  за  тях.

Докато  се  огледаш  и  децата,

достигнали  са  вече  твоя  ръст.

А  ти  виновно  гледаш  към  земята.

Как  да  им  кажеш, че  си  носил  кръст.

Че  си  повярвал  във  въображаем

и несмилаем - утопичен  свят.

Че  си  живял  практически  назаем,

че  си  ипотекиран  ренегат.

Заложник  си  на  бъдеще, което

едва ли ще се случи някой  ден.

Че ти  живееш  вече по рецепта

и че се чувстваш  не  човек, а член.

На  общество с тъмночервени книжки,

измислено  с  определена  цел.

То вместо всички трябвало да мисли.

За нас е то - матрица и модел.

Иди, че  го  разправяй  на  децата.

Ще  ти  се  смеят.  Знаеш  си  го  сам.

До  вчера  беше  млад. От  днес  нататък

трупаш  години  и  събираш  срам.

Надлъгването  принцип  бе  в  живота.

В  нашата  борба  за  настояще.

Преструвахме се всички, че работим,

а те пък ни  залъгваха, че  плащат.

И  всичко  вече  явно  се  разпада.

Говори  се  едно - друго  е  факт.

Кой  както  може  лъже, маже, граби

а  ти  си  май последният  глупак...

опитал  се  поне  да  бъде  честен.

Но  кой  край  теб  бе  с  труд  забогатял?

За  колектива  ти  си  тъп, посредствен.

Естествено  е  да  не  си  успял.

Навлязал  вече  в  средната  си  възраст,

с  пасивите  на  средния  човек,

ти  по  инстинкт - средата  вече  търсиш.

Запазено  е  мястото отпред.

Привикнал със превратностите вече

всемирния  потоп  да  връхлети, 

не  би  помръднал.  Знаеш, че обречен

на  вечни  грижи, пак  ще  бъдеш ти.

Да  се  снишаваш. Да  те  подминават

и временни  успехи, и  беди.

Дори  за  нещо да не те ебават,

е по-добре от нищо. Не боли.

Започваш  да  си  вярваш, че  си  никой.

Излъган, непотребен, нежелан.

Посрещаш  всичко  с  глупава  усмивка

и  се  преструваш  на  недоразбран.

А всъщност  ти въобще не се преструваш.

За теб нещата вече  са  така.

Ти вече  ни  продаваш, ни  купуваш.

Не  виждаш  смисъл. Няма  за  кога.

Излиза, че  си  стар  вече  за  всичко

довчера  за  което  бе  незрял.

Внезапно  осъзнаваш, че  самичък

си  спрял  борбата. Че  си  се  предал.

                                       V

Но  изведнъж  блатото  се  раздвижи.

Започна  всичко  с  призиви  за  гласност.

И  социумът  с  име  КОМУНИЗЪМ

потъна  в  криза.  Пагубно - неясна.

Конгрес -  партиен  и  преврат - държавен.

Практически с това приключи  всичко.

Пристигна Горбачов. Разбор  направи.

И после го  отнесе Тодор Живков.

Уж беше  се  снишил  и  той  на  завет,

след  като  вече  бе  ни  посъветвал,

че  ще  е  грешка  ако  се  изправим 

открито  срещу  вятъра  насрещен.

Промените  започнаха  със  него.

Любимата  му  партия го стресна.

Посочи го виновно-непотребен

още  тогава.  Още  на  конгреса.

Пардон! - поне  да  беше  казал  някой.

На  нас.  На  тези  долу.  На  тълпата.

Пардон!  Звучеше  някак  си  двуяко -

бояха  се, че  искаме  разплата.

Но  всичко  бе  така  еуфорично

и  свободата - толкова  измамна,

че  по  библейски  им  простихме  всичко

и  глупаво  зачакахме  промяна.

А  тя  пък,  се  оказа  многолика.

Нещата  се  размиха  постепенно.

Излезе, че не бе виновен никой.

Промяната бе драматично-сценна.

Разбра  се, че  виновни  други  няма,

били  сме  съгрешили  всички  вкупом.

И никой не  призна, че ни е мамил

с партийната  държавност.  За  сполука.

За  кой  ли  път  повярвахме, че  можем

да  променим  наистина  нещата. 

И  пак  приели  блъфа  за  възможност

се  юрнахме  да  бъдем  демократи.

Висяхме  по  мегдани  и  площади.

Подскачахме  съвсем  обезумели. 

Зад лозунги, като зад  барикади,

показвахме  зачатъци  на  смелост.

На  сини  и  червени  разделени,

осъмнахме  партийно - биполярни.   

И почна  новото  летоброене,

с  банкови  сметки.  Не  със  календарни.

И се  започна  бясна  надпревара.

Кой - както  и  каквото  може - граби.

Кои - апаши  и  кои - стражари,

приватизират  где  каквото  падне.

Държавата открито абдикира.

Направи се на глуха и на сляпа.

А в обществото се активизира

нагонът  му - кой, както  може - лапа. 

Продадоха  заводи  за  стотинки.

Разбиха  колективните  стопанства.

Граденото  от  нас  бе  под  сурдинка,

разграбено  със  стръв  и  постоянство.

Така  преразпределяха  благата.

Естествено, че  влязохме  във  криза.

Спестеното  от  дребните  заплати

ни  бе  прибрано  със  открит  цинизъм.

Неноминиран, левът  доминира

и  НИЕ  вече  сме  със  пръст  в  устата.

Заводи - няма.  Банки - бол.  Извират.

Все  пак  разбраха  някои  играта

На  косъм  бяхме  от  война  тогава.

За малко бе да се самоизбием.

Гладът - мирът  изяжда.  Не  прощава.

А  тези  срещу  нас - пак  бяхме  НИЕ.

Там - срещу  нас,  те  щяха  да  поставят

Не  своите, а  синовете  наши.

И  Господ  знае  кой - кого  тогава

с  гнева  народен  щеше  да  уплаши.

Добре, че  всичко  взе  та  се  размина.

Понякога  и  те  са  си  с  акъла.

Правителството  падна.  Други  сили

започнаха  да  търсят  твърдо  дъно.

Целта  била  да  можем  да  го стигнем,

та  то  да  бъде  нашата  опора.

Да се оттласнем, за да се издигнем.

Най-сетне да изплуваме отгоре.

Естествено, които оцелеят.

Заложено е в прехода - не  всички.

Редиците  ни  взеха  да  редеят.

Напълни се с търговци еднолични.

Началното натрупване  започна,

с дружества  на  мутри. И с убийства.

Законите  се  правеха  нарочно

за  групи  хора. Хитро. Византийски.

Навлязохме  във  рекетната  ера.

Навлязохме  тържествено.  Порочно.

Че  ценностите  се  преразпределят

разбирахме по паметните плочи.

Спокойно капиталът се намести,

измествайки  цинично  идеала.

И  50  години  някак  лесно

изчезнаха.  Те  бяха  зачертани.

Ударихме  го  пак  на  преустройства.

Държавата  ни  беше  вече  гнила.

Приличаше  на  реактив  без  свойства.

С  изтекъл  срок  на  годност  и  без  сила.

Правителствата  правеха  реформи

но  винаги  пазарно  и  частично.

Изчезваха  парите  илюзорно.

Оставаха  си  грижите  предишни.

Хазната  ни  била  нещастно  бедна.

Пари  за  здраве  и  култура  няма.

Недай  си  Боже,  сляпо  да  прогледне -

ще  разбере, че  всички вкупом мамят.   

Опитваше да ни оправя  всеки,

помислил си за власт чрез  политика.

И  царят  си  дойде.  И  той - човекът,

републиката  царски  избъзика.

Направиха  му  партия набърже -

естествено  за  царят  бе  да  властва.   

Повервахме  му.  Той  пък  ни  изпържи -

реституира  нашите  богатства. 

И  станахме  страна  на  парадокси - 

в  републиката, премиерства  цар. 

За  президент пак  бе  решен  въпросът -

избрахме  бивш  партиен  секретар.

Роилите  се  партии  успяха

да  се  сдобият  с  обръчи  от  фирми.

А  фирмите - обратно - съумяха

да  влязат  във  властта  почти  интимно.

Развиха  абсолютна  симбиоза,

с  обратна  връзка : политика - бизнес.

И  олигарси, взели  се  сериозно

заграбиха  държавата  по  избор.

Най-сетне  те  достигнаха  брега  си,

към който цял  живот  са  се  стремяли.

Не  жалиха  парите, ни  труда си

и даже  биха  майка  си  продали.

За  да  го  купят. Да  го  притежават.

Да  го  превърнат  в  бащин  за децата.

Морето  да  е  тяхно - за  да  плават.

Залогът  заслужава  си  цената.

Навлязоха  навътре  в  планините.

Гората  също  вече  стана  тяхна.

Изкупиха  и  нея.  Днес  открито

секат  я  сякаш  своя  враг  премахват.

Обсебиха  реките  бързотечни

от  изворите, чак  до  равнината.

Водата - бутилираната, вече

наравно  е  на  млякото с цената.

Остана  само  въздуха  да  вземат -

още  не  сме  си  плащали  за  него.

Печалбата  си  те  я  възприемат

съставна  част  от  собственото  его.

Разбрали, че  парите  са  трамплина

те  изкупуват  бедната  държава.

Засвойват  я.  С  властта, която  имат,

остава  само  да  ни  управляват.

Умеят  го. Научиха  се  лесно

и  политика  знаят  как  се  прави.

Партийно  лоби.  Тлъста  квота.  Песни.

Пи - Ар  програма - сънища  наяве.

Привикнали  със  белите  якички,

членуват  в  клубове  по  интереси.

Създават  класа - кастово  различна.

Асоциална. Строго  равновесна.

И  нашата  държава  стана  тяхна.

За  тях  работим  и  за  тях  живеем.

Така че  пак  сме  хванати  натясно

в  борбата  ни  все пак  да  оцелеем.

Те  ни  натрапват  свобода  лъжлива,

която  вече  предизвиква  болка.

Те  са  свободни.  Робите - сме  ние.

Само  от  нас  зависи  още  колко.

VІ

Сърцата  ни  започват  да  прескачат,

съвпадайки  на  времето  със  такта.

Нас  ни  боли.  В  действителност  обаче

не  иска  никой  да  приеме  факта,

че  вече  сме  почти  извън  играта

и  ни  приемат  само  за  статисти.

НИЕ  все  още  търсим  правилата,

но  те  са  други.  Не  за  алтруисти.

Сега  на  всички  ни  е  малко  криво

от  дългия  така  наречен  преход.

Мойсей го няма. НИЕ сме  в  пустиня.

Въртят ни в кръг, за да забравим, че сме

един  народ  способен  да  възкръсва,

от  още  неизстиналата  пепел.

Дори  не  си  помислят, че  ни  втръсва 

от  избори  продажни  и  нелепи.

Едни и същи влизат в парламента

и като в пристан кротко се закотвят.

Докопали  и  шанса, и  момента,

те не за нас - за себе си работят.

Задъхват  се  от  работа  горките.

Даже  в  съня  си  заседават  явно. 

В  комисии  и  бордове - открито,

те  демонстрират  лоби  и  държавност.

Отчайва  заседателната  зала

с  креслата  си, така  удобно  празни.

Но  те  не  спират  да  ни  убеждават,

със  някакъв  приоритет  на  важност. 

Усърдният им труд не се заплащал.

Колите им, макар да са престижни, 

за две години се износват страшно

и е опасно с тях да се придвижват.

Гласуват да подменят автопарка.

и  за  заплати  още  по-високи.

Гласуват  дружно - няма  въздържал  се,

когато става думата  за  кокал.

Когато  ги  касае  тях  самите,

готови  са  дори  на  саможертва.

Дарения  на  дребно  предпочитат,

запазвайки  си  десетте  процента.

За  нас  обаче никога  нестига.

Оставят  ни да  се  доизживеем.

Стандартът - двоен.  Бъдеще - енигма.

И  нека,  който  може  оцелее.

Добре  поне, че  влязоха в Европа.

Естествено  със  уговорки  много.

Те  влязоха.  А  НИЕ  сме  пред  топа,

поставени  за  да  платим  залога.

Докато  още  можем  да  работим,

ще  изцедят  от  нас  каквото  капне.

И  после пенсионната  голгота -

Гергьовско агне, милост ли очаква?

Дано  отпуснат  нещо  от  трохите

събрани  по  бюджетната  покривка.

А  ти  да  гледаш  подивял  цените

разбрал,  че  си  отписан.  Че  си  никой.

И  ще  поемем  пак  върху  гърба  си

на  времето  проклето  от  товара.

Кой  би определил като нещастна  

съдбата  на  товарното  магаре?

То  тук  ще  си  пасе  и  тук  ще  мъкне

каквото  натоварят  на  гърба  му.   

Тук  ще  осъмва,  тук  и  ще  замръква.

Европа  и  Шенген  са  притчи  само. 

Децата  ни  заминаха  в  чужбина

Да  търсят  своя  шанс или  да  учат.

Усетиха, че  в  тяхната  родина

нещата  има  дълго да  се  случват.

Ако  останат  тук,  ще  аргатуват

на  новите  след  СОЦ-а  богаташи.

Ще  преживяват  и  ще  съществуват,

за  да  живеят  ловките  апаши.

Тук  имат  свободата  да  работят

за  хляба,  който  все  по- скъп  ще  става.

Държавата  ги  иска  неграмотни,

така  по-лесно  ще  ги  управлява.

Излиза,  че  си  луд  ако  останеш.

Останеш  ли - или  си  некадърен,

или  за  нещо  друго  си  се  хванал,

което  носи  доходи  на  тъмно.

Е,  НИЕ  ли  сме  лудите  тогава?

Или  поне  ни  правят  на  такива.

Сами  ли  на  откачени  се  правим

та  търсим  и  в  мъглата  перспектива.

Нали  все  някой  трябва  да  остане,

дори  и  само  данъци  да  плаща.

Земята  ни  не  пуска  нас.  Това  е.

Тук  пъпа  ни  е  хвърлен.  Тук  е  наше.

Пък  и  къде  да  ходим.  Остаряхме.

Пазарът  е  с  приоритет  за  млади.

А  НИЕ  пак  по  всяка  вероятност

безспир  ще  протестираме  площадно.

Макар че  вече  става  все  по-трудно

да  сме  човечни, камо  ли - достойни.

А  може  би  наистина  сме  луди

щом  още  спим, макар  и  неспокойно.

                                             VІІ

Излишно  е  да  правим  равносметка.

Да  почнем  отначало  пък  е  късно.

Защо  ли,  оглупяли  от  коректност,

си  вярваме, че  друг  ни  носи  кръста?

Като лимон животът ни изстиска

и  ни  захвърли  в  ъгъла  на  тъмно.

Той  нямаше  какво  да  ни  поиска,

нито  пък  НИЕ  щяхме  да  се  върнем.

Да  му  потърсим  сметка озверели

от  своята  безпомощност  крещяща.

Не знаем  вече  за какво  живеем.

Без  минало  сме.  И  без предстояще.

Остана неизтрита  паметта  ни,

но  разум  още  имаме  в  излишък.

Разбираме, че  ако  изостанем

отвсякъде  без  жал   ще  ни  отпишат.

Та  затова и без  да  ни  се  плаща, 

ще  гоним  още  дивото  ни  време.

Ще  падаме.  Ще  ставаме.  Но  пак  ще

вървим  по  пътя, дявол  да  го  вземе. 

Дано да  разберете, че  ни  има

и  че  сме  живи.  Въпреки. Напротив.

Че пагубният  социален  климат,

не  ни  превърна  в  жалки  идиоти.  

Заложено е  в  нас  да  бъдем  НИЕ,

дори  и  пак  да  ни  излъже  някой.

Зад  синовете  няма  да  се  крием,

но  ще  ги  прокълне, ако  ни  чакат

насреща  им  да  мигаме  конфузно,

внушавайки  им  чувство  за  виновност.

Не  НИЕ - други , трябва  да  са  гузни.  

Които  ни  лишиха  от  възможност

да  се  докажем, просто  като  хора,

а  не  да  гоним  боси  хоризонта.

Които  пак  застанаха  отгоре,

а  долу - НИЕ  пак  държахме  фронта.

Блага  творяхме - благо  невидели.

Градихме  пантеон  на  глупостта  си.

Строихме  бързо,  смахнато  и  смело.

Строихме  със  бетон, но  върху  пясък.

От  грешките си  учехме се  пътьом.

Хазартът още беше  във  кръвта  ни.

На  прехода  водите  бяха  мътни,

но  риба  никой  не  успя  да  хване.

И  нищо  чудно  днес, че  със  пестници 

се  бием  по  главите  си  нещастни.

В  държавата  не  нашите  връстници -

децата  им  отдавна  вече  властват.

Те  са  наясно  даже  с  капитала,

граден  върху  несбъднат  комунизъм.

На  запад  бяха  учили. За  жалост,

с  отличие - до  сляп  егоцентризъм. 

За  тях  не  значи  нищо  идеалът,

далечна  им  е  мисълта  за  него. 

Те  са  към  всичко  безразлични - само

да  могат  безогледно  да  печелят.

Народът  собствен, тъп  и мързелив  бил.

Работел  малко, но  ядял  по  много.

Вместо  в  закони вярва  в  апокрифи

и  вечно  търси  кой  му  е виновен. 

Не  им  се  ще  да  бъдат  под  контрола 

на  някакви  невежи  и  плебеи.

Така  се  чувстват  беззащитно  голи

зад  свойте  хартиени  идеи.

Това, последното,  не  го  забравят

и  постоянно  все  им  пари  нещо.

Рискуват  всичко, само  да  забавят

евентуални  сблъсъци  горещи.

За  всичко  вече  искат  да  ги  молим.

У  тях  са  ножа, хляба  и  парите   

Те се приемат  за  богоподобни 

и равнодушно  гледат  ни  в  очите.

С  оголена, цинична  откровеност,

те демонстрират бляскави  стандарти.

А  НИЕ  обвинени  в  непотребност, 

се  лутаме  в  несвяст  около  старта.

И  ни  е  страх  от  стартовата  поза.

И  ни  е  страх  от  оня  с  пистолета.

Прекарваха  ни  многократно - грозно,

за  да  застанем  както  е  прието. 

Но ако пак не ни се случи  случка,

да хукнем  към  финала  виртуален,

повярвали, че  там  ни  чака  ключа,

който  изключва  изхода  фатален -

ще  се  обърнем.  Този  път  обратно. 

Защото сме  познали  слабостта  си.

Животът  вече  не  е  вероятност. 

Животът  вече  означава  - АЗ  СЪМ.

Всеки  отдавна знае  сам  какво  е.

Не всеки има смелостта  обаче

да си признае, че  изгуби  боя. 

Че  има  дни  в  които  му  се  плаче.

Не. Не  за пропиляните  години,

в  които не намери прокопсия.

А за това, че  винаги  е  имал,

възможността  да  бъде  той  самият.

Самичък  да  решава  своя  жребий

в  какво  да  вярва  и  кого да мрази.

И да живее, като за последно,

без някой зад гърба да му подсказва.

Сега  горчи.  Не  само  във  устата.

По пътя  си - премного  жлъч  събрахме.

Животът  ни  бе  просто  вероятност

и НИЕ  днес не  сме  каквито  бяхме.

                                                    VІІІ

А  иначе  правителствата идват

и  си  отиват според  регламента.

Привикнахме  така, но  е  обидно,

че  още  правят  с  нас  експерименти.

Налагат  европейските  стандарти.

"На  гол  тумбак - чифте  пищови " слагат.

И  ни  залъгват, че  бил  равен стартът,

че  всичко правят  както  се  полага.

Не искат и да  знаят кой  ще  вярва

на плоските  им  данъци и фрази.

За тях - направиха каквото трябва.

За нас - оставят  Господ  да  ни  пази.

Излиза, че  над  нас  небето  само

ще  бди  да  сме  под  негова  закрила.

Излиза, че  е  форма  на  държавност

да  доизстискат  малкото  ни  сили,

които  са  останали  все  още

и  ни  крепят  да  не  плетем  краката.

Ще  гледаме  да  оцелеем, но ще

платиме  двойно - вдигнаха  цената.

И става  трудно  днес  да  се  живее

по  европейски  принципи  и  норми.

Човек  си  ляга  гладен  от  идеи,

 когато  те - обосновават  догми.

Когато  социалната  ни  драма,

е  жалък  фарс, приет  от  нас  самите.

Но  си  мълчим. Търпим, само  и  само

поне  да  доближим  до  старините.

Ох! Колко  дразни  тая  търпеливост,

от  древност  не  за  показ  придобита.

Да  минем  между  капките, по  милост

и  по  възможност - даже  инкогнито.

Да  минем  със  преклонени  главици

пред  сабята  на  времето  стремглаво.

И малко  гузно, някак  по  терлици,

на дребната  си  хитрост  благодарни.

Целта е да останем. Да живеем.

Макар и  зле. Макар и недостойно.

Убихме Левски и  сега  не смеем

самички страховете  си  да  гоним.

Но  както  и  да  е - животът  учи.

Търпимостта  е  стойностна  до  време.

И  даром  нищо  няма  да  получим,

освен  ако... сами  не  си  го  вземем.

                  
                             ЕПИЛОГ

НИЕ помним.

И знаем, че вече сме

предостатъчно зрели за себе си.

Младостта ни -

оная, далечната

носи нашите собствени белези.

Тя е нашата съвест

и съдника

на душите ни,

всичко препатили.

- Отче наш,

нека тук - не в отвъдното -

да отсъждат за нас

по делата ни!

Ако  тук

си изплащаме данъка

и за грешките,

и за  успехите.

Ще настъпи Великден 

за гладните,

а  на  нас

ще  ни  стане  по-леко.

...