Ти беше там,

в нощта до мене спеше,

далече, толкова далече,

макар до мен да беше.

Студено беше!

Ти до мен лежеше, но...

студена яма между нас стоеше,

но ти не я усети, спеше.

Треперех аз, невъзмутим остана,

целунах те и сякаш лед целувах,

погледнах те - ти беше сам,

студът до тебе не достигна.

Студено беше!
Ти беше там, но сам.

Не бях за теб ни пречка, нито блян,

ти просто беше сам.

Не усети, че ми е студено,

не усети моя страх,

ни моя поглед нежен,

за тебе нищо бях.

Студено беше!

И нищото до теб стоеше,

лежеше там отляво, търсеше сърце,

но то за нищото остана нямо.

До тебе нищото си спеше

и да ти даде света – готово беше,

но и това едва ли го усети,

там си беше и до теб лежеше.

Но студено беше и нищото скова го студ!

Треперещо до тебе гушна се за малко топлина,

приближи се то и те целуна, но, уви,

студът остана там!

Усети ли как нищото в нощта те гали?

Усети ли да те целува нежно?

То там беше, гледаше те, докато спеше,

и ти там беше, ала спеше.

Студено беше! Но нямаше вина снегът,

и валеше, но снежинките горещи бяха.

И нищото гореше, но до теб угасна,

и искаше те, но скова го студ.

Мракът бързо си отиде

и нищото се скри в деня безкраен.

Не разбра ли ти, че си отиде?

Нищо, то и без това си беше просто нищо!