Нощта е недоспала във очите...
Нощта е недоспала във очите ми,
преглъща утрото, потекло във сълза.
Накипяла от мечтание в длантта ми,
нощта си тръгва... с поредната следа.
С клепачи влажни зората днес посреща
и моят стих от неродената надежда,
в мъгливото на погледа глава привежда,
събрал смирение моления нарежда...
Реки да бяха зениците ми светли,
не биха тъй ручали в извори от болка.
Душата ми в морето от мечти копнежни
потъва, като пробита малка лодка.
Ще мога ли да върна радост на сърцето,
ще мога ли да пея с птиците в простора?
С болезнено дихание пристъпва утрото.
Нощта си тръгва... уморена, недоспала.
преглъща утрото, потекло във сълза.
Накипяла от мечтание в длантта ми,
нощта си тръгва... с поредната следа.
С клепачи влажни зората днес посреща
и моят стих от неродената надежда,
в мъгливото на погледа глава привежда,
събрал смирение моления нарежда...
Реки да бяха зениците ми светли,
не биха тъй ручали в извори от болка.
Душата ми в морето от мечти копнежни
потъва, като пробита малка лодка.
Ще мога ли да върна радост на сърцето,
ще мога ли да пея с птиците в простора?
С болезнено дихание пристъпва утрото.
Нощта си тръгва... уморена, недоспала.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
