Последен шанс да те върна.

Да те спася от чувството ти за вина.

Да падна със сетни сили във ръцете ти и да изкрещя:

Жива съм! Тук съм! Дойдох заради теб!...

... Ти ме нарани жестоко.

Разби моето сърце.

Сякаш кама го прободе, когато изрече заветните думи...

Когато каза, че всичко е свършило помежду ни.

А знаеше, че не е така...

Как живееше, когато беше далеч?

Можеше ли да дишаш?

Имаше ли сили да направиш нещо?

Искаше ли да ме забравиш?

По-силна ли бе болката в мъртвото ти сърце?

Твоето поне беше при теб.

Моето – ти го бе откраднал...

И раната на неговото място кървеше...

Камата, пробождаща ме, усещах все по-остро...

Нощите ми бяха тъмни като по новолуние...

Не исках да повярвам, че няма да те върна...

Поне бях права.

И за всичко ти прощавам.

Прекалено много те обичам, за да те държа далеч...

Ти си единственото нещо, без което не бих живяла...

Виждаш в какво ме превърна последните месеци -

механична и бездушна. Очите ми са празни, защото виждах само тъмнината.

Въпреки това – връщам те в живота си.

Не съм те и пускала да си тръгнеш някога.

Сънувах те всяка нощ.

Виждах те пред очите си

и чувах гласа ти кадифен да изрича моето име…

Прощавам ти! Обичам те.

Знам, че само тези слова не са достатъчни.

Просто нямам думи, за да опиша всичко...