Някакво вълчо

Вълкът си отхапа парче от луната
и върло опарен нададе тих вой.
Опашка разрошена лудо размята.
Нощта се уплаши завинаги. Той
внимателно тръгна към свойта вълчица
и свойте кутрета под близкия хълм.
Запращаше месецът знойни езици,
приканваше всички животни към сън.

Вълкът сетивата си живи наостри,
внезапно досетил отнякъде шум.
Подуши тревожно и сурна се косо
по своя житейски и праведен друм.
Той дълго бранището свое оглежда,
отнякъде шепот на паяк дочул.
Една еднодневка прелитна с надежда,
че само нощя има зъл сомнамбул.

Вълкът се засмя, после бързо се сепна.
Такъв бе късметът му в дългата нощ.
Провлачи зова си, внимателно сетне
отиде да търси късмета си лош.