О, Лондон
По „Опълченците на Шипка“ от Иван Вазов
Нека носят йоще! Да играят тото!
Пътищата нека, са тяхното мото!
Някой са надути, а други мълчаливи,
има и капути, има и диви...
Нека да се гърчат от сутрин до мрак,
Ако може даже, вечерите пак.
От Стратфорд , през Лейтън, до Ромфорд дори,
да бачкат като луди , да правят пари.
Нека им се хилят румънци, поляци.
Нека им показват неприлични знаци.
Нека умора в петъците има.
Един нека върши работа за трима.
Нека!... Било е и нека напред,
за нашите има и в боклук късмет.
Англичанинът нека, опулен мълчи.
Как бачка човекът за тия пари.
Защото там нейде, има и други,
които просто нямат никакви заслуги
за гордост, за хвала и за комплимент.
Българин – това е странен елемент.
Българин – това е човек несломим,
в европейски огън - гъст и черен дим.
Тайната е проста, само с две ръце
всичко се постига. Тонът е перце.
Лъвът е в кошара, но не и във клетка.
За три години свършва една петилетка.
Българин не знае ни болка, ни срам.
Историята винаги почва от там:
О, Лондон!
Уикендът пристига в петък след обяд.
Всичко като в книга - чантите пращят,
магазини пълни със нашего брата,
щандове изпразват бързо от месата.
Бутилки с уиски, водки и бира,
количката вече едва ги побира.
Започва едно голямо състезание.
Българин със българин е все в съревнование.
Чува се глас, настъпва облекчение,
„ На щанда вече има пържоли с намаление!“
И „ Ура!“ отекна. Всичко полетя,
към щанда с преоценка, за още меса.
Чужденците тръпнат, друг път не видели,
как всеки в най-евтиното, от далеч се цели.
Блъскат се, ругаят, посягат на бой.
Предстои два дена, огромен запой.
Ще дими на скара всеки техен дом,
за два дена отмаряне – финансов погром.
Но никой не мисли за работата вече.
Нахранени, напити и с анцузи облечени
ще има какво за гурбета да разправят.
Затова и паундите, никак те не жалят.
„кат лъвове тичат по страшний редут,“
Усещайки жега, и жажда. Не труд...
Три часа веч се блъскат, ругаят на майка.
„Въглища тук няма!“ един се завайка.
Всичко утихна, но някой изкрещя:
„ Теско е отворено и има сега!“
Към целта талази поемат с торби,
някой подбягва, друг едва върви,
но в Теско треперят от този рояк.
Миналата седмица – същото бе пак.
Телефони почват странно да звънят,
чалга зазвучава в падналия мрак.
Чуват се песни със странно естество.
Но кой го е еня, а и за какво,
щом въглища има, ще има барбекю.
Лондон веселбата, българска чу.
Какъв народ странен, работи като хала,
но дойде ли петък, той почваше бала.
Два дена ядене и пиене до смърт.
Народът е видимо оцелял и твърд.
За сладката радост какво не се прави,
пет дена щом трябва и сън ще забрави.
Цял свят във петък, в нашите се дзвери,
за силата отговор, не може да намери.
...................................................................
И днес йощ Лондон, щом петък наближи,
за нашите си спомня и в страха си ври.
Легенди се разказват за партита диви,
но няма кой за смет да раздава сливи.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Йорданов Всички права запазени