Като мъничко хлапе той все се питаше
къде живее Господ и така не разбираше
как Той навсякъде е – и навън, и вътре в него,
и същевременно си има жилище там горе, на небето.
Но ето, че реши веднъж момчето да замине
да дири своя Бог и таз загадка да разкрие,
ала по-напред си купи шоколади и кутийки лимонада,
понеже рече си: „Навярно дълъг път ме чака…”
Каквото рекло - сторило, и с раничка на гръб
детето тръгнало по своя неизвестен път.
Повървяло, що вървяло и след време, уморено,
приседнало на пейка в парка позамислено, смутено.
„Къде си, Боже, и къде да те открия?” – въздъхнало
и раничката от гърба си после бавно смъкнало.
Но щом повдигнало очи, на пейката до себе си видяло
старица, що го гледала с дълбокия си поглед благо.
Детето се усмихнало и на побелялата старица
подало шоколадче с малката си слабичка ръчица,
а в нейните очи огледало се щастие, облечено в сълза,
каквато скоро не била избликвала в пресъхналата ù душа.
Пленено от усмивката ù, малкото момче решило
да я почерпи с лимонада и вълшебството се подновило –
и пак усмивка, пак сълза и тъй те целия следобед
прекарали си, без един на друг и дума да проронят…
Но ето, че към залез вече слънцето припламнало клоняло,
умора взела да надвива неукрепналото детско тяло…
Изправили се – всеки към дома си трябвало да тръгне,
но сила някаква накарала хлапето в миг да се извърне.
Завтекло се юначето към просълзената съсухрена старица,
прегърнали се силно, а на небосвода грейнала звездица –
осветила тя пътеките им, водещи на всеки към дома,
по-мил и нежен струвал им се в тази ясна нощ града.
Майката посрещнала тревожна чедото си на вратата,
но щом съзряла радостта в очите му, се спряла в изненада:
„Къде ли не те търсих, сине, вече нямам капка сила…”
„Мамо, днес обядвах с Господ... Тя усмивка има несравнима!…”
Завърнала се също старата жена в дома си със сърце,
разтупкано от щастие и живо вдигайки ръце,
на своя син тя рекла: „Господ днес ме посети…
неимоверно млад е и обяда си със мене сподели!…”
Русе, 27 декември 2009 г.
© Ева Георгиева Всички права запазени