Разрушеният град слиза в моите сънища,
сякаш късче пейзаж на побъркан художник.
Виждам сградите там да стоят непокътнати,
чувствам в себе си хлад като дъх на отвъдното.
Крача тихично аз по притихнали улички,
не достига ни звук до ушите нечуващи.
А до вчера бе ад, тук се сипеха бомбите,
куп от мъртви тела вплели бяха отломките.
Но сега в тишина аз се лутам във тъмното,
питам тяло, душа как достигнахме дъното.
И надежада в мен е изцяло очукана,
а боли всеки ден същността ми напукана.
Те са тук и сега, аз ги виждам телата им,
като бяла стена, зид от призрачни камъни.
Все от нейде дошли, кой с разбито зачатие,
нероден е един, от живот друг избягал е.
И ще помнят до край не забравяйки лошото,
нито рай обещан ще приемат, ни прошката.
Безполезно е днес да си вземам причастие,
за вина мълчалива с мълчаливо с участие.
Този зъл сатана пак е в нас без съмнение,
господар е сега на душите без мнение.
Обладал ни е днес тоз път няма спасение,
идва тежка цена за жестоко падение!
© Петър Петров Всички права запазени