Разрушеният град слиза в моите сънища,

сякаш късче пейзаж на побъркан художник.

Виждам сградите там да стоят непокътнати,

чувствам в себе си хлад като дъх на отвъдното.

Крача тихично аз по притихнали улички,

не достига ни звук до ушите нечуващи.

А до вчера бе ад, тук се сипеха бомбите,

куп от мъртви тела вплели бяха отломките.

Но сега в тишина аз се лутам във тъмното,

питам тяло, душа как достигнахме дъното.

И надежада в мен е изцяло очукана,

а боли всеки ден същността ми напукана.

Те са тук и сега, аз ги виждам телата им,

като бяла стена, зид от призрачни камъни.

Все от нейде дошли, кой с разбито зачатие,

нероден е един, от живот друг избягал е.

И ще помнят до край не забравяйки лошото,

нито рай обещан ще приемат, ни прошката.

Безполезно е днес да си вземам причастие,

за вина мълчалива с мълчаливо с участие.

Този зъл сатана пак е в нас без съмнение,

господар е сега на душите без мнение.

Обладал ни е днес тоз път няма спасение,

идва тежка цена за жестоко падение!