Ода за мерака!

                           Остаряхме, побеляхме,

                           даже не разбрахме как.

                           Щури и различни бяхме...

                           и такива сме си пак!!!

                           Същите сме общо взето

                           и ербап - сегиз - тогиз.

                           само дето, само дето

                           стъпка времето проклето

                           прежния ни ал - бениз.

                           Нявгашната наша слава

                           днес по нищо не личи,

                           но остава, но остава

                           да си бъде все такава

                           в палавите ни очи!

                           По градинки и площади

                           щъкат хубавелки млади

                           с крак до сливиците чак.

                           Ние старци белобради

                           покрай тия кавалкади

                           сучем белия мустак.

                           И запалва се площада

                           от мерака ни голям.

                           "Ох, на дяда, ех, на дяда!"

                           ала кръвното ни пада

                           и завършваме дотам.

                           Скърцат старите ни стави

                           като букаи ръждиви

                           със развети буйни гриви

                           на препънати коне.

                           Е, какво да се направи?

                           младостта ни изостави

                           но мераците ни - не.     

                           Храниме се здравословно

                           мерим кръвното редовно

                           караме я шест за пет,

                           но, че спиме поотделно

                           даже с зъбите разделно

                           нещо май не е наред!!!

                           Отлетяха и мечтите

                           не разбрахме даже как,

                           простата ни алармира

                           сякаш, че и тя разбира

                           и напомня пак и пак

                           тъй ще бъде - няма как!!!

                           Но мерака, но мерака

                           само той умей да чака

                           трай, кротува - едва крета

                           докат гушнеме букета!?!