Огледалото на Дявола
Усещам те. Боцкаш в окото ми, сякаш
на прах са строшени стотици кристали.
Повярвай ми, толкова пъти те плаках
и търсих парченца от зло огледало!
Студът си остана... А знаеш ли колко
дърва изгоряха във нощите юлски?
Премръзнах от тихата липса на болка,
която уби онзи стар присмехулник –
сърцето ми, дето повтаряше (глухо
и сляпо за всичко) все твоето име!
На север от тук ветровете го чуха
и вместо дъха ти донесоха зима.
...А някога в зимите виждахме рози.
И чуждият свят беше наш и просторен.
Дори и смъртта не изглеждаше грозна
през малкия бял скрежноцветен прозорец.
Прегръщам студа – само той ми остава,
макар да напомням на снежна кралица.
И знам, огледалото старият Дявол
строшил е на хиляди малки частици...
Усещам ги. Боцкат в окото ми, сякаш
с карфици забождат магията черна.
Но даже със сълзи от жар да заплачеш,
е късно за връщане, мъничка Герда!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Пепа Петрунова Всички права запазени
