Тревата мокра е от есенни въздишки.
Мъглите се наместват между нас.
Във въздуха по хладни, тъжни нишки
настига ни несъществуващ глас.
И шепне ни със аромат на Лято:
„Къде избяга юлският ви смях...”
Със примирение неосъзнато
изпълва ни Октомври. Като грях.
Тъга пълзи във миговете бледи,
а Вятърът свирука сив рефрен.
Погребали сме всички слънчогледи.
Във тебе аз се взирам. Ти – във мен. ...