Вместо реквием за всички избити -
безжалостно, зверски... и от нас забравени!

Повлякоха ги яростно,
дълбоко през нощта -
по тъмното
и по-далеч от селото,
заблъскани
като добичета за кòлене,
отгоре край зида.

Учителката, в бялата си блузка,
вече съвсем кървава -
със слепнала коса, разкъсан сутиен,
съпругът ù, учител вдъхновен -
полупребит, окървавèн,
общинските съветници, залитащи,
със секретаря, всичките -
без да пропуснат да заблъскат
даже и...
общинския техник.

"Другарите",
потайният "партиен съд" в града,
осъдил беше ги в нощта
за миг
на смърт!
Виновни бяха само във едно,
че призоваваха открито
към неподчинение
на новите, съветски господари.

Луната, милата, изплашена, в небето
гледаше
как ги завързаха
с бодлива тел, набързо,
на огромни кръстове -
забити нейде там в полето -
като скотòве!
Измъкнаха от джобовете пръстите
и вещите, и пръстените.
После... сякоха стремително -
със брадви и ножове
"враговете".
Сякоха на смени -
тъй дълго, дълго - до умора...
Виковете
най-сетне утихнаха...
Запалиха огньове...
Късовете от телата,
обгорените,
заровиха съвсем на друго място,
под земята -
далеч от всички хора -
във неизвестна обща яма...
А луната,
сам-самичка,
плачеше, горкичката,
отгоре.

Там имаше тъй много кръв!
Днес просто нищо няма.
И само
бурени растат.

Сред тях,
кой знае как израснало,
потайно,
едно смутено бяло цвете
търси прошка...
Сам-самò.

А минувачите случайни,
нищо не узнали,
отминават.
И едва ли
някой нещичко си спомня.
Всичко се забравя!

Господи, защо се раждаме
на таз прокълната земя?
Защо?

* Стихотворението е писано по автентичен случай, подробно описан във в. "Про и анти", бр. 40 от 5-10 октомври 2007 г., под заглавие "Селото потъна в страх..." от Божидар Иванов, гр. Искър (б.а., И.Б.).