Онази

Валя и ден, и нощ, и още много,

в сребро обсипани искрят косите,

навея сняг, вълни от преспи сини,

таящи спомен в пазвите си топли.

Спокойно, леко, тихо, упорито,

безспирно рони се небето ниско,

навива кротко рошави къдели,

от забравени покруси и победи.

Танцуващи със вятъра в крилата,

снежинки рой във блясък разцъфтели,

из светлия простор цветя рисуват,

в сънищата ни лудуват черно-бели.

Пластят могили вледенено време,

на спомени далечни вихри веят,

мъгли се стелят в тъмните усои

и тишината все така навява вечност.

Белеещ знак от някогашно време

с крила изпляска, стреснат като птица,

за път пробуди пролетното ято,

далечен път из пожълтели снимки.

В такава ранна пролет или закъсняла зима,

разбунени бушуват ветрове и вихри,

спомени берат в ухаещи букети,

от първи срещи или следващи раздели.

И в суетата сива на забързани години,

след вихър все ще идва друго време,

дълбоко скътало във хладните повеи

онази ранна пролет или късна зима.

Захвърлена дълбоко, но не и изличима,

онази, същата, във преспи снеговити,

забравена далеч, но не и забравима,

онази ранна пролет или късна зима.