Още един ангел заплака
/ на сина ми, който носеше по-голямо сърце в пряк и преносен смисъл/
Отдавна ли ме чакаш под дъжда,
загубил пътя в ириса на здрача,
в най-глухата пресечка на града,
където ангелите нощем плачат?
Притихнал си до стон, но чувам как
порой се сипе в клепките ти руйно,
прелива в пазвата на лунен зрак -
сълзи ли са или небесна струя?
Ще мина като щурм. Подай ми длан!
Днес нямам дъждобран да те наметна -
сърце (за кремък) нося (и прахан),
изхвърлих непотребните предмети.
Преди да тръгна си измислих свят -
различен свят - без демони с корони.
Там ангелите неизменно бдят,
а тази нощ небето те прогони...
Но аз съм тук. Вървях от край до край.
Вземи сърцето, то не ми е нужно.
Вземи го за детето ми и знай -
спасиш ли го, и мъртва ще ти служа!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мая Нарлиева Всички права запазени
