Болка.
Гняв.
Пренебрежение.
Това изпитвам, щом те зърна,
щом към спомена за теб се върна.
Ала забраних си
повече сълзи за теб да роня.
Забраних си вече да те помня.
Но дали?
Спомням си далечния дъждовен ден,
от светкавиците тъй красиво озарен.
Спомням си как нежно ме погали,
как разреса с пръсти моята коса.
Горещите ти устни, с моите се сляха
и сякаш разтопих се, като че бях от шоколад.
И в този миг искрица в мен запали –
показа ми какво е любовта.
Сякаш цяла вечност продължи това.
Прегърнати стояхме двама под дъжда.
А щом отворих аз очи,
следа от тебе нямаше дори.
Това ли беше?
Една целувка само?!
Обичах те тъй силно!
А ти тръгна си от мен
и обрече ме да помня вовеки
как остави ме сама
под нестихващия ромон на дъжда.
© Даяна Видолова Всички права запазени