Oт себе си...отрекох се
Отричай ме
в най-непрогледните бездни
на душата си,
дълбоко в мрачната тъма
ме обкови в обезвереното внушение
и зад стъклото си ме обладай,
до болка разпознал се в нищетата ми...
Бях там тъй ничия,
че Дявола ме присвои за себе си
... от съжаление.
Отрече ме
в лъжливата измисленост
на сетивата си,
без поглед и без обоняние,
като парфюм
от плътска жлъч
попи във мен следите от потта...
и нарисува ме,
Не,
разкъса ме,
венча ме за встъпителното отчаяние,
а вместо в слънчевия лъч,
окъпа ме във пълнолунната тъга.
Отрече ме,
когато съм най-плаха
и сама отрекох се от себе си.
Не се смили,
а с острието издълба онази яма
и покри останките с прахта.
Бутни ме,
че съм цяла избеляла в изтърканите ласки
на ръцете ти.
Не ме събуждай,
Виж,
обходих всичките планети
и в твоята намерих пропастта.
Отричай ме не в пламъците,
а в самотните,
дори злощастни страсти на сърцето си.
Раздай ме на окаяните грешници,
пред Него сведени
във вярата с протегнати ръце,
и ме създай за теб пречистена,
различна и до край забравена
от греховете си...
И не защото мен ме има,
а защото аз от себе си...
отрекох се.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Николина Милева Всички права запазени
