Отивам си
Докоснах всички звезди и погалих луната.
Утолих жажда във жива вода.
И любов на жарава разгарях.
Донесох ангелска свята сълза
“Ти пази я” неспирно повтарях.
Аз вярвам във тебе, ти мое сърце. Неуморно биещо лудо.
Ще протегна грешни ръце и моля те, ти направи чудо.
Аз няма да търся ранен отвара за старите рани
Ще се отдръпна смирен и не ще чакам покани.
Покани за обич и вяра. Покани за щастие и радост
То стига една изневяра за вечно погубена младост.
И богу предал воздихание аз открих светлината.
Отворих очи в безсъзнание и слях се с тълпата.
Реката повлече ме целия, да се боря напразно е вече.
Един букет за умрелия и “сбогом” някой ми рече.
Но аз пак ще живея напук, аз пак ще докосвам звездите.
И ще се връщам винаги тук, за да блуждая в мечтите.
Ще бъда облаче малко, на небосвода в сияйност.
Ах, колко би било жалко да се изгубя в безкрайност.
Простих ти всичко, моя любов, дори и изневярата чужда.
Но душата ми тъне в покров на никому вече ненужна.
Аз проиграх всичко във този живот и последната карта обръщам.
Потеглям със моя хомот и смъртта във обич обгръщам.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Станислав Георгиев Всички права запазени