Откакто си отидох, съм безлична... 

а растях под най-синьото небе, 

в зелени ниви пролет се обличах, 

мечтаех само, както може го дете. 

От ранени колена течеше кръв, 

но с тази кръв, поливах аз земята. 

Сега съм друга... нямам плът, 

в многолюден град избрах си самотата. 

Душата ми в глухарче се превърна

и разпилява се между панелни сгради, 

отчаян опит в дома да се завърне... 

и да прошепне "прегърни ме, мамо" 

Откакто си отидох и петли не пеят, 

само гларусите, хищни грачат... 

Дали пък те не са ми детството отнели? 

Ражда се човек за да порасне! 

Понякога се връщам, все по-рядко... 

Прага щом прекрача, гърдите ми със въздух се изпълват. 

За миг... аз ставам мъничка... за кратко

в прегрдките на мама и на татко. 

Сега и аз съм майка, мамо... 

но за тебе тайничко си плача, 

защото живота всичко може да даде и вземе, 

но невъзможно е да ти отнеме-майка!!!