Тежка мъка в душата си имам.
Аз дечица си нямам. Дечица.
Сам живея. В студената зима
се спомина жена ми Зорница.
Къшей хлебец на масата плаче.
Всеки ден аз живея насила.
От хиляда години съм мрачен.
В мен тъгата гнездо си е свила.
Няма кой да ми каже любими.
Няма кой да избърше сълзите.
Сам живея от двеста години
и линее сърцето в гърдите.
Аз съм вече умиращо дядо.
Пред очите на всеки умирам.
Май говоря ти глупости, чадо,
но за друго слова не намирам.
Тази вечер с небето ще пея.
Ще милея за своята птица.
Сам-самичък до болка живея.
Аз дечица си нямам... Дечица...
Тръгвай, чадо, по пътя си светъл.
Всички ние в живота сме птици.
Аз ще стана на шепичка пепел
и ще хвана дланта на Зорница.
© Димитър Драганов Всички права запазени