Отново идваш...
Отново идваш…
Отново идваш пак при мен
с червени рози, с хилядите извинения…
Причината ли… тя беше онзи ден,
когато сподели ми всичките си откровения…
Oчакваш пак, отново да забравя
думите обидни, които вкопчваха се в моето сърце,
Отново, за пореден път да се направя,
да скрия треперещите си от яд ръце…
Наричаше ме нежно, милно
и с онзи страстен поглед следеше устните ми пак,
не, аз веч не вярвам, омразата е твърде силна…
Извинявай се на някоя друга в непрогледния мрак…
Нека малко с теб да си сменим умело ролите,
нека няма герой и нека няма победен,
нека и дай да си подбираме глаголите…
Сега “Обичам те”изобщо не важи за мен…
Нека този път и аз си помечтая
да бъда такава, какъвто беше и ти,
да знаеш колко много аз желая
да те раня, както ти мен нарани…
О, любими, не се прави на слаб,
не ме изкарвай мене гадната,
не аз те захвърлих на любовния скрап,
не аз ти дадох обич открадната…
Аз само те гледах смирено
и кротко, безспорно търпях,
скривах сълзите си, макар наранена
и с трепет в ръцете ти пак се топях…
Сега ли… сега не ми припомняй минало изгнило,
което, без да искаш, те обсебва и без пощада те обгръща,
сега ли… сега не ме наричай “мило”,
защото аз съм добра, но знаеш, всичко се връща…
Ще ти се върне, любими,
Ще изпитваш много тъга…
Но никога не ще забравиш моето име
и заради него ще умреш в самота!!!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Йоанна Маринова Всички права запазени
