Отново в играта...
Ще бъда кратък, две-три питиета само
и безброй изказани съмнения относно
онова, за което мислех, че си струваше
да бъда просяк в свят на спомени,
които бяло и неуверено изплуват
от мъката на вечно беден странник,
господи, от колко време всъщност
тъга диктува съвестта ми...
която в полезрението на звездите
восъчно разтапя се във храма,
онзи, който цял живот градихме,
малки светулки... от нищeтата,
повярвали, че болката си струва,
макар че все едно е всъщност
дали си светлинка във мрака,
или ще изгориш неосветен оттатък...
и е все едно дали ще светиш...
там, където ризата ти вече не е нужна,
когато знаците, които искаш да оставиш,
свършват в сянката на твойта същност,
а след поредните две питиета
и безумната ти краткост,
опитваш се да се откриеш
в неуверено оставения отпечатък...
и внезапен порив те обзема
отново да се върнеш в играта...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Стефан Николов Всички права запазени
