Отрова
И сляп да съм, вървя из мрачните пътеки,
колко спомени, безброй съдби човешки,
гали ли косите буйни нежен вятър,
избликва ли тъга в очите или е жестокият театър,
да потъна в жарта, която още тлее
в хладен пламък - любов това не ще е,
а защо се взирам - тебе да открия,
нима не си отрова, от която бавно пия
и един живот не стига този кръст да нося,
жена, обвита в сянка, а от нея обич прося,
но знам, ще сведа глава на чуждо рамо
да поплача, единствено и само,
и нека щастие пребъде в този свят тъй студен, суров,
отрова бе, но сееща жажда за любов.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
