Оттатък любовта
Оттатък винаги е тъмно. Плашещо.
Със крадени души пируват сенките.
И малкото във мен е многозначещо.
(Дано не ме очакват още пейките).
Присядала съм там, но не за дълго.
В самотен край - готова да избягам.
Понякога... не можех да си тръгна,
но пак не се научих да не сядам.
Не исках, може би, да съм любов.
От светлото да давам все на слепите.
Аз исках само дъх, като живот.
От мен да тръгват винаги пътеките.
И първата ми крачка да е знакова.
Да ходя, не след вятъра да тичам.
Да свършвам в други хора - както някога -
на чисто, за да почна да обичам.
Със крадени души пируват сенките.
И малкото във мен е многозначещо.
(Дано не ме очакват още пейките).
Присядала съм там, но не за дълго.
В самотен край - готова да избягам.
Понякога... не можех да си тръгна,
но пак не се научих да не сядам.
Не исках, може би, да съм любов.
От светлото да давам все на слепите.
Аз исках само дъх, като живот.
От мен да тръгват винаги пътеките.
И първата ми крачка да е знакова.
Да ходя, не след вятъра да тичам.
Да свършвам в други хора - както някога -
на чисто, за да почна да обичам.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Елица Стоянова Всички права запазени
