Няма смисъл да гледаш очите ми,

дори и да са в снимков вариант.

Няма смисъл... не искам... отивай си...

както правеше все досега.

И не ми давай от своята нежност

с тези твои премерени дози,

прикрити в случайни любезности.

Ще ти задам един въпрос, ако може:

Все още ли вярваш в прикритата,

всъщност твърде прозрачна любов?

И твоите много любови

болезнено-идентични със мен?

От тази дългогодишна заблуда

се чувствам така изтощена...

Нима ти не си изтощен?!

Прикритите твои истини

и така очевидни лъжи

ме дразнят. И чак ми се иска

да ти кресна едно "Престани!".

Но мълча. И мълчейки, умирам

от гадно-горчива помия.

Стоиш си... Мълчиш...

Добре.

Тогава аз си отивам!