Някога живеехме
бедно, но добре.
Тичахме и пеехме,
всичко друго бе.

В двора ни си имахме
плодове, цветя.
Баба ме прибираше
вечер след игра.

Мама, татко – с работа
бяха във града,
а пък ний – при бабите.
Гонихме дъга.

Нямах грижи никакви,
махах със ръка
и децата виках ги
„Хайде на игра“!

Ох, ще спра задъхана.
Искам само ден
със дъга окъпана
и детето в мен!

А мечтите, грижите -
те са по-назад.
Искам си годините,
с топъл хляб – комат.

Лукът от градината,
сладкият домат,
и небето синьото!
Пак се замечтах…

Някой нежно гали ме –
кой ли е това?
Споменът – тъй славен е
той дойде в съня…