Перперикон
Стрела с връх – наконечник каменен,
с украса от пера златисти,
пробола синкавото рамо
на бога – слънцето тракийско.
Изтичала кръвта му огнена
и се изливала в реката,
застивала в студено лоно
в парчета самородно злато.
Извличали безброй отломъци
от слънчевата златна стомна
дедите ни и на потомците
оставили Перперикон.
Навред дворци разкошни каменни,
светилища със стълб олтарен...
Навярно тук, пред жертвен пламък
стоял е мълком Александър.
А сред родопските чукари,
изпълнен с радост несравнима,
съзрял е с трепет Гай Октавий
прослава бъдеща за своя син.
Лети стрелата, с връх гранитен
пронизва мигове, столетия.
На мястото на свят езически
израстват църкви достолепни.
А после времето безстрастно
заселва новите стопани –
избират го за свято място
и тайнствените алиани.
Но стомната е днес пресъхнала,
а рудниците златни – онемели.
Стените пък са с дрехи връхни
прокъсани, поизбелели.
По стръмните пътеки злачни
и срутените им чертози
днес бродят не златотърсачи,
а учени-археолози.
Стрела, проправила във времето
негаснеща следа лъчиста.
И с нас оттука ще поеме
искрица огън, дръзка истина.
От хората, отдавна мъртви,
през миналото безвъзвратно
ще пренесем частица мъдрост,
по-ценна и от всяко злато.
8.05.2003
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Димитрова Всички права запазени
