Пицикато за умиращото лято
ПИЦИКАТО ЗА УМИРАЩОТО ЛЯТО
Водно конче над морето литва в утринна езда.
Спи вълната там, където пият мравките вода.
Изгревът пристига морав, жълт, зелен и син от студ.
Малкият ми книжен кораб търси в залива приют.
Черни облаци се спускат и затискат моя бряг.
Ах, по плувки и по блузка снощи се сънувах пак!
Вятърът тропосва плажа като стар, пиян пергиш.
Всеки си прибра багажа към Чирпан – и към Париж.
Мигар лятото си тръгна? Как да вярвам във това?
И върти луната кръгла калайдисана тава.
Край рибарите се мае мокър от прибоя пес.
Гледа с интерес нехаен рибата кълве ли днес.
Но морето днес не дава, то скъперник е сърдит.
Тук таме за чест и слава блесне някой друг сафрид.
Тръгват си със празни кофи пак рибарите от тук.
Ще вечерят със картофи – или пилешко със лук.
Цяла зима ще приготвят чепаре след чепаре.
И насън ще вдигат котви във откритото море.
Време е и аз да бягам, страх ме е от този бряг.
Иде зимата – с тояга и със бял от сняг калпак.
Щом мелтемът си раздуха чорлави над мен косѝ,
няма даже и кожухът от студа да ме спаси.
Ще проскърцва вълноломът като стар, прояден зъб.
Гларусът ще ходи – тромав, върху острия му ръб.
Мях мъглата ще тътрузи – и над бясната вълна
ще се просват не медузи! – а мазутени петна.
Римите ми в пицикато ще препускат в див галоп.
Сбогом, мило мое лято! Верен ще съм ти до гроб.
25 август 2024 г.
гр. Варна, 20, 45 ч.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валери Станков Всички права запазени
