Пицикато за умиращото лято
ПИЦИКАТО ЗА УМИРАЩОТО ЛЯТО
Водно конче над морето литва в утринна езда.
Спи вълната там, където пият мравките вода.
Изгревът пристига морав, жълт, зелен и син от студ.
Малкият ми книжен кораб търси в залива приют.
Черни облаци се спускат и затискат моя бряг.
Ах, по плувки и по блузка снощи се сънувах пак!
Вятърът тропосва плажа като стар, пиян пергиш.
Всеки си прибра багажа към Чирпан – и към Париж.
Мигар лятото си тръгна? Как да вярвам във това?
И върти луната кръгла калайдисана тава.
Край рибарите се мае мокър от прибоя пес.
Гледа с интерес нехаен рибата кълве ли днес.
Но морето днес не дава, то скъперник е сърдит.
Тук таме за чест и слава блесне някой друг сафрид.
Тръгват си със празни кофи пак рибарите от тук.
Ще вечерят със картофи – или пилешко със лук.
Цяла зима ще приготвят чепаре след чепаре.
И насън ще вдигат котви във откритото море.
Време е и аз да бягам, страх ме е от този бряг.
Иде зимата – с тояга и със бял от сняг калпак.
Щом мелтемът си раздуха чорлави над мен косѝ,
няма даже и кожухът от студа да ме спаси.
Ще проскърцва вълноломът като стар, прояден зъб.
Гларусът ще ходи – тромав, върху острия му ръб.
Мях мъглата ще тътрузи – и над бясната вълна
ще се просват не медузи! – а мазутени петна.
Римите ми в пицикато ще препускат в див галоп.
Сбогом, мило мое лято! Верен ще съм ти до гроб.
25 август 2024 г.
гр. Варна, 20, 45 ч.
© Валери Станков All rights reserved.
