Вляво ми тежи, ей тук, Боже,

вечер щом си легна, стяга ме, боли,

да дишам трудно ми е даже,

не се ли натанцувахте вий, пусти дяволи?!

Пирувате с душата ми от дълго време,

мяра нямате, ни страх, а – само глад.

И аз, проклетата, ви храня като бреме...

ей на, да ви е сладко – животът ми със мармалад!

Дано да ви приседне както е на мен,

с вашата отрова да ви прокълне

и душата ми да викне посред бял ден:

"Пирът приключи! Моят ред дойде!"