Писмо

Отдавна заминаха децата
от изоставения вече дом.
И сега сами в тъмата
търсят нейде другаде подслон.

Невинните усмивки отдавна ги няма.
Далече са вече тези деца.
И ако не се познавахме с теб двама
никога нямаше да повярвам на тази лъжа.

Но промяната, уви, завладя ни,
неизбежна и рязка е тя.
А помниш ли когато обеща ми
завинаги да си останем деца?

За сляпа вяра място няма в сърцето,
искрата в очите бързо се топи
и вече щом вечер погледна небето
знам, че не виждам с моите детски очи.

Но най-лошото, приятелю мой, е
че никога няма да сме отново такива.
Защото макар и да казах, че всичко застива,
Истината, приятелю, е че живота детето убива.

Онази радостна и невинна искрица в очите,
копнежите и безкрайното море.
Вече, приятелю, не вярваме на лъжите.
А замисляш ли се, способно ли е да лъже дете?

Но знай, приятелю, макар че ти пиша
и не можеш да видиш мойто старо лице,
че аз теб никога няма да отпиша
и винаги ще имаш място в моето сърце.

И тайничко аз се надявам
във белите стачки на мойта душа,
че един ден аз отново ще отплавам,
а ти ще бъдеш до мен, държейки мойта ръка.

Тогава в онзи прашен дом ще се върнем,
където са скрити всички онези усмивки, мечти
и чак тогава истински ще се прегърнем,
започвайки да търсим онези деца.

Но сега мастилото ми вече свършва
и започва отново работният ден.
Обещавам, приятелю, някой ден всичко ще свърша.
Ще спазя обещанието, бъде търпелив с мен.