Писмо в бутилка изпращам ти,майко,
и моля се да го получиш ти.
С него обичта си да изкажа
и живота свой да разкажа.
Беше права, майко.
Ах! За всичко как позна!
Останах аз скитница -
без път, без бряг – но с душа.
Но нали ти така ме учи, майко.
Да любя безрезервно и сърце да давам аз,
така значение на дните да предам -
светлинка, искрица надежда една.
Погледни сега, майко.
Виж - от добротата как изпатих аз.
В тунел пуст и мрачен - без изход,
бродя, лутам се – като птица без криле.
Думите твои запомних, майко.
Да давам всичко, а в замяна нищо да не чакам аз.
Че след време доброто заплаща се двойно
и радост ще има за мен голяма в този час.
Послушах теб, майко.
Изпълних всеки твой съвет, препоръка.
Но разбрах – добрината лоша шега ми изигра,
лекомислието… наивността ме попиля.
А корабът потегля,майко.
И с него отплават всички мечти.
Красотата на залеза угасва,
настъпват мрак и черни дни.
Колко мъка, майко.
Как остро пробожда сърцето,
и кърви, и плаче,и тъжи…
Шепне – забрави, изправи се, продължи.
Но как да забравя, майко.
Болката като камък строполи се върху мен.
Ден и нощ будна ме държи,
изгаря като въглен моите очи.
Сега за прошка моля, майко.
Че не вярвах на твойте думи тогаз.
Самичка теб оставих аз
и безброй сълзи изплаках без час.
Сама съм, майко.
Седнала на мокрия пясък… пиша и стена.
А морето срещу мен – бунтува се и то.
И пита – защо на добрите, защо?
Но аз вярвам, майко.
И за мен ще изгрее слънце някой ден.
Защото знам – лесно е глава да наведеш,
трудно е да се изправиш и да поведеш.
© Зорница Василева Всички права запазени