Стърчат огромни борове над мен,

кристален студ те реже като нож.

Бавно изпълваш гърдите си с въздух заледен

и чувстваш, че ставаш по-малко лош.

Скалите, извисени до небесата,

допълват картината прекрасно.

И се усещаш като Алиса в страната на чудесата,

човешкия живот е кратък, това е ясно.

Но тези мигове те сливат с безкрая

и се превръщаш в частица от вселена.

Лежейки по гръб, усещаш, че си в рая

частица материя, някъде във времето разпределена.