***
До устните ми стигаше мигът,
проплаквах и го скривах от умора.
Не помнех как лехите мe болят
от стъпките, съсичащи простора.
По вятъра ти пратих звезден път,
да тичаш и да стигаш листопада.
А устните ми сричаха викa...
и падаше в гърмеж като преграда.
А миналите рани, без мехлем,
във язви огорчени зад завоя,
товарех на стоманения трен. ...