Душата ми отново е празна.

Тялото ми - кухо.

Всичко, що ушите чуват,

скриват тихо под сърцето.

Звуците угасват постепенно.

Като пламъка на свещ.

Бавно, но красиво.

Там е най-спокойно.

Скрий се.

Даже още по-дълбоко.

Но спри!

Не чу ли този тътен?

Сякаш копринен плат се къса.

Това не е плат.

Това е сърцето.

То бавно се разцепва...

На две половини...

Никой вече не може да го залепи.

Или поправи.

А то беше цяло.

Болката от самотата.

Беше му в повече.