ПОДИР НЕПОСТИЖИМАТА ЖЕНА

... IQ-то ми не бе на висота, когато ти на пътя ми се мярна –

и гледах те със зяпнали уста! – Жената, най-красивата във Варна,

когато ти подаде ми ръка, едвам си казах името: – Валерий! –

не смогнах нито дума да река – жив кроманьонец в пещерни галерии,

със джемпър от кашмир във цвят екрю, се чудех три минути на площада

дали да си говорим с теб на „You” на Седмата ми пейка в листопада,

или – до пролетта да си мълчим? – и да изстиват двете ни кафета,

и в миг, загледан в лекия ти грим, дали е жив? – се питах, в мен поетът,

обърках Рембранд със Винсент ван Гог, виновна бе ракийцата домашна,

с куплет от „Незнакомка”-та на Блок опитах се несръчно да те шашна,

туй Шекспир, Лорка, Кафка и Доде, Петрарка, Пушкин, Руми и Сенека –

доде таксито подир миг дойде, во присно ги обърках – и до века,

и дълго мигах в жълта светлина със светофара, пламнал на завоя,

подир онази приказна Жена, която нивга няма да е моя.