14.12.2016 г., 0:08 ч.

Поема на тъгата 

  Поезия » Оди и поеми
725 0 0

Остана някъде далече

времето на празничните дни

и няма го моментът, в който като Феникс,

като нов живот сред буря ще ме възкреси.

Отиде си загадъчното утро

нито мълва, нито шепот.

Отиде си искрицата надежда,

сред мъглата се изгуби като демон.

Отидоха си всички птици,

прелитащи над покрива ми всеки ден,

почерняха белите ми скици,

сякаш никога не са били за мен.

Забравих близките роднини

и всеки спомен подарен на тях,

дали не бяха минали години,

дали е грях тъгата, плача дали е грях.

Загубих се сред пламъка,

останах в пепелта,

надявах се на лек от времето,

но времето ме прокълна.

Загубих се сред бурята,

останах под дъжда,

имах само думите,

а те излязоха лъжа.

И питах се защо на мен,

защо се случи, със кого не бях добра,

нали човек съм, грешката е мое право,

защо тогава плащам най-високата цена.

Вървя направо, все направо,

препъвам се във всеки камък, газя в гъста кал

и нещо пак напира тук във ляво,

мъчи да излезе сред живота черно-бял.

Вървя направо, все направо

и пътя води ме към пропастта,

ще бъде ли отново чисто и отново цяло,

тялото ми щом премине през греха.

И ето стигам, и политам,

падам, разпилявам се, угасвам,

загнездилото се не дава да извикам,

само ме побутва към пастта.

И ето стигам, и политам,

времето ме прокълна,

сълзите се стичат за последно,

да приветствам ли смъртта.

 

 

© F.a.p Всички права запазени

Съжалявам за потискащото чувство, което се изпитва при прочита на поемата ми. Не е написана по лична история, а такава на приятел. Дано никой не страда толкова!

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??