Поклон
ПОКЛОН
Отекват глухо стъпките ми в двора,
бурени увиват се в краката,
тъжен поглед е навел стобора,
без панти е провиснала вратата.
Напукани стени, като дланта на баба
погалиха ме с грапава милувка.
И в собата дет` месеше се хляба,
отново сякаш я усещам
боцкащата дядова целувка.
Юргана си е още на кревата,
чака ме под него да се гушна,
да ме дари със сънища крилати,
сред изумрудени полета да се люшна.
Но как да знае той, че веч` го няма
онуй хлапе с крачета боси.
Хлапето със пижамата голяма
с ожулените колене и куп въпроси.
Поклон последен, връщам се на двора,
колата чака ме отвън.
Сбогувах се с най-милите ми хора
и с детството...
един великолепен сън.
Весо /01.12.2017г./
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Веселин Христов Всички права запазени
