Понякога летя...
Понякога летя, или жужа с пчелите
с ухание на липов и омаен цвят.
Понякога зазиждам се в мъглите
и не искам да поглеждам този свят.
Очите ми от болка ослепяват,
и недовиждам синьото над мен.
Душа и вятър се надбягват
и ставам глуха с бурите във мен.
Тогава гоня във мираж искричка,
за да отпъдя тъмното към ден.
Страхувам се, ала една звездичка
бди с обич и любов над мен.
И стискам зъби. Няма да заплача.
А капките превръщат се в реки.
Не искам да се давя, ще закрача,
към слънцето - душата ми да осветли.
Да мога щедро пак да се усмихна,
събрала в шепите си доброта,
а дланите в крила да ги превърна,
и пак да мога да летя...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
