Рисувам сънища
и сънувам чужди картини.
Нощем все не заспивам,
удавих съня в терпентина.
С четка докосвам мечтите,
          но - уви -
остават кошмарно неистинни...
          Боли
       и те бягат.
               Не се
          подчиняват,
и пак със четка приспивам ги.
Техният дом е платното,
все там ги събирам и
                крия.
Но моят Мъчител пак вижда ги...
Подава ми чаша с боя,
наместо отрова и аз послушно
                я пия.
                                   Сетне се будя
       в Неговия свят,
пълен със дим и зелени цветове.
За закуска поднася ми блюдо
               от пеперуди
и аз ги улавям със жадни ръце.
И после обратно се връщам
при четката и боите.
"Рисувай ме" - казва ми той -
"Не ме интересува, че сърцето боли те" -
И аз го рисувам, такъв,
                  блед,
мечтателно съвършен...
До кръв изхабявам ръцете си,
                 но - ето я най-сетне мечтата
               пред мен...
Накрая с парещ копнеж във гърдите
допирам устни до влажното
                   платно.
Сърцето за миг си представя -
                   целува го!
И във съня вече не е кошмарно само...