Посоката - присъда
Сърцето? Непокорно вечно бе,
авлига, славей или бяла врана.
Там, в клетката сънувайки небе,
по-лошо и от смърт, ако остана.
Душата? Аз сама не я разбрах,
навярно е звездица сред Всемира.
Не искаше да бъде като тях,
по късче с всяка хула да умира.
Последвах ги. Да водят. Накъде?
Отдавна вече все едно е. Лудо,
очакване съня ми пак краде
и чувството, че ще се случи чудо.
Безкрили и в очите си с луна,
политаме. Посоката - присъда.
Съдбата си напук ще променя,
за ден да е, но обич ще ти бъда...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени