Защо, когато аз те искам, ти винаги си тръгваш?
Защо, когато те забравя, ти се връщаш пак?
Нима нарочно искаш само да измъчваш
душата до полуда чак?!
Нима роден си само болка да даряваш?
Нима усмивка се явява само при сълзи?
Нима любовта красива винаги забравяш?
Нима ти мразиш две влюбени очи?
Дали си ангел или дявол си, аз не зная.
Но моля се на колене - ти спри!
Не искам болка, искам само да мечтая.
А ти, душата бяла с твоите очи уби!
Сърце имаш ли?Ако имаш, покажи го!
Да знам дали изобщо струва си да те обичам.
Аз имам! Знаеш, даже нарани го.
Но пак принадлежи на теб,
не го отричам.
Погледни сега с тез каменни очи
и изкрещи ми да се махам, да изчезвам.
Защото иначе ще остана даже сред псувни
и любовта на преден план ще извеждам.
Изгони ме бясно с вик от ярост
преди душата напълно да умре.
И не проявявай капка жалост,
дори да ти се иска, аз трябва да си тръгна,
за да може болката да спре!
.                .                   .
А видиш ли ме след години - подмини ме.
Не искам да си спомням твоето лице.
Сърцето пак ще шепне: "Накажи ме!
Нека пак обичам твоето сърце!"
Но аз те моля, не го слушай - подмини ме.
Забрави ме, за да може то да не умре.
И сълзи пак да падат - забрави ме,
не искам аз да плача все за теб.
Ако трябва даже удари ме
с ръце, студени като лед.
.               .                    .
И ето вече остаряхме -
белите коси падат върху сбръчкано лице.
Но пак при твойта снимка се разтуптяхме
и аз, и то... Подкскача то -
моето сърце!...