Търкули се животът и стана на топка,
и преседна във гърлото мекият залък.
Прекоси тишината кварталната котка,
като сянка, която се движи нататък.

От прозореца важно съседът ме гледа,
дълго кашля в нощта и разсърдено пуши,
разпилява се бавно трамваят изнервен
и се пука земята от дългата суша.

Ала няма да да плача сега. Ще говоря,
ако трябва на вятъра. Жив съм. И дишам.
Непотребен и бял, като камъче в двора
и забравена дума – добра и излишна.

Ще отворя вратата и тихо ще тръгна,
без да знам накъде. Ей така, напосоки,
а небето ще стане горещо. Ще гръмне.
И ще парят нозете ми топлите локви.

Но ще стигна накрая чертата последна,
ще почукам и дълго ще чакам на прага.
Ще отвори очите си Господ, ще седне,
та зад Него отново душа да избяга...

И. Цанов



Животът това е.... търкулната топка,
пресича пътеки, прескача дувари.
Превръща се често дори и във котка
със своите девет съдби незаспали.

В прозорците хорски будува с звездите
рисува нюанси от радост... до злоба,
изнервено диша, но после с мечтите
обгръща земята, загърбил тегоба.

Затова не плачи. Говори до премала.
На вятъра, слънцето и на мъглата.
Потребен си още.  Душата ти бяла
обетно дошла е. Със рози  засята.

Букети са думите твои уханни.
Не чакай да молим, ти просто пръсни ги.
Килим изтъчи от словата отбрани.
Изпей ги във песни на полски авлиги.

Тогава мисли за чертата последна.
Тогава похлопай небесните порти.
А  Господ, на прага им тихо приседнал,
вратата зад себе си сам ще отвори.

Т.Мезева