Прах от спомени
До къщата бяла, ей там на брега,
където прибоят изпраща вълните,
мержее се фигура, брат на зорите:
старик белобрад е, с превита снага.
Из пясъка рови с треперещи пръсти,
докосва гальовно водата с уста,
изважда от джоба си пръстена стар,
говори молитвено, после се кръсти.
Не търси вината за тежката горест,
(наясно сме – винаги Бог е на ход)
заклел се във вярност под синия свод,
зовът му отеква... с морето говори.
Посипал праха от любимата там,
протяга ръце всяка сутрин старикът,
и в прилива търси я, в шепот реликвен...
дорде Бог открехне му своя портал.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мая Нарлиева Всички права запазени
Това е нещо ново за мен.
