До къщата бяла, ей там на брега,
където прибоят изпраща вълните,
мержее се фигура, брат на зорите:
старик белобрад е, с превита снага.
Из пясъка рови с треперещи пръсти,
докосва гальовно водата с уста,
изважда от джоба си пръстена стар,
говори молитвено, после се кръсти.
Не търси вината за тежката горест,
(наясно сме – винаги Бог е на ход)
заклел се във вярност под синия свод,
зовът му отеква... с морето говори. ...