Портите на Рая се разтварят
в димящи прагове,
а плисналите се миражи
са кладенци,
в които давещия се отпива
от своята ръка
изсъхнала от вземане и даване

Оплаква себе си без глас
а зрението му
е лък недосегаем
през тихите пространства
на лявото полукълбо
присвило се във себе си от мисли

Превръщайки петите си в подкови
той преминава
с тропот покрай нас
с камилска издържливост -
надскочил себе си
пред портите
димящи от неговата топла кръв ...

Почти е скелет
и не стъпя по земята.
Не диша вече, а издиша плам.
В очите му се стели вечер
и слово няма,
устни няма и се чувства сам.

Порочен, изморен и изгорен
от свойта кръв
и своите надежди,
от своят порив, мисли, страст,
но още крачи,
още крачи,
на крачка е пред райските врати,
но тази крачка
ще направи
успее ли
със цялата си същност да прости...